Честен кръст

За автора

Борис Христов (р. 1945 г.) е от поколението млади поети от 70-те и 80-те години на 20. век. Те изпълват поезията с ново съдържание и налагат собствен стил на писане. На фона на нормативната естетика на литературата от тоталитарната епоха, тези творци развиват високо метафоричен стил на писане, в който на границата между реалност и митични светове доминира темата за истината. Автор е на стихосбирките „Вечерен тромпет“ (1977) и „Честен кръст“ (1982). Лирическият свят на Борис Христов е изграден на устоите на хуманизма и философското осмисляне на човешкия живот.

За произведението

Поемата „Честен кръст“ е последната творба в стихосбирката „Честен кръст“ (1982) и се възприема като манифестна творба за нея и за цялостното творчество на поета. Присъда над безнравствеността на времето. В заглавието на поемата е използван фразеологизмът „честен кръст“, който означава желание за заявяване на истината и своеобразна клетва за изричане единствено на истина. Така чрез него се създава очакване за изповед, която творбата реализира. В началото на поемата лирическият говорител – поетът, заявява своя категоричен отказ от поезията и обръщане към нормалния, простичък живот извън храма на поезията и творчеството. Причината за този избор се открива в суетата на обществената сцена и разочарованието от предателството. В края на текста се осъществява своеобразно завръщане към поезията като докосване до устоите на живота. На „кръст“ са поставени „книжата и перото“ от самата съдба. Основната тема поставя вечната тема за мисията на поета и поезията. Поетът изповядва своето желание да се откаже от творчеството, наранен и отчаян от света и другите, но стига до заключението, че този отказ е невъзможен. Лирическият говорител е поетът, разкъсан между истината и лицемерието, духовното и материалното, човешкото и божественото. Читателят става свидетел на неговите философски лутания, пропадания и възходи. Творбата отправя посланието, че достойният човек отстоява себе си на всяка цена. Истинският творец е служител на истината, но и посветен в храма на изкуството, богоравен. Той не може да се откаже от мисията си, а се жертва в борбата с посредствеността и низостта в живота.

Поемата е изградена от девет графично отделени части. Те може да бъдат групирани в три смислови дяла

• I дял (1. – 2. част) - поставя темата за напускането на храма на поезията и извежда мотивите за това.
• II дял (3. – 5. част) - представя завръщането към първоначалата на живота, където всичко е чисто и неопетнено.
• III дял (6. – 9. част) - лирическият говорител се връща към избора, пред който е изправен. Утвърждава идеята, че поетът като духовност е безсмъртен.

Образите/героите са

• Поетът – ярка личност, призвана да чува пулса на битието, да преживява болките на света и другите.
• Поезията – олицетворена е като спътница на поета; представена е като храм, пред чиито икони поетът е извръщал своите свещенодействия.
• Светът – място на доказване чрез „гладиаторски борби“, на ожесточено съревнование за материални блага.
• Другите – образът е обобщен като представа за безликото множество, което не може да разбере търсенията на поета.

Изразните средства са

• Сравнения („като мравчица с разперени крилца почуква“)
• Метафори („там да чакам ударите слепи на съдбата“)
• Инверсии („залез червен“)
• Символи (змиите, юдите, влакът)
• Просторечия

Послание

Творбата отправя посланието, че достойният човек отстоява себе си на всяка цена. Истинският творец е служител на истината, но и посветен в храма на изкуството, богоравен. Той не може да се откаже от мисията си, а се жертва в борбата с посредствеността и низостта в живота.