← Стилистика

Стилистика

16 раздела

Обзор

Стилистиката изучава изразните средства на езика и как те се използват в различни ситуации на общуване.
В българския се разграничават пет функционални стила: разговорен, научен, художествен, публицистичен и официално-делови.
Функционалният стил е разновидност на книжовния език, приспособена за определена сфера на общуване. Всеки стил си има своите характерни езикови средства.
Три опозиции определят стиловата картина: книжовно/некнижовно (спазва ли се нормата), разговорно/неразговорно (колко е официално) и художествено/нехудожествено (има ли образност и естетика).
Всеки стил си има свои жанрове, типична лексика, граматика и синтаксис. По тях го разпознаваме.

Разговорен стил

Разговорният стил е стилът на ежедневието. Говорим си вкъщи, в коридора, по телефона.
Речта е спонтанна, непринудена, емоционална. Зависи от конкретната ситуация и от събеседника.
В бърза реч гълтаме звуци (какво става „кво“, защото става „щото“). Използваме жаргонизми, междуметия, разговорни фразеологизми.
Изреченията са кратки, често непълни (елиптични). Реплики, повторения, обръщения, всичко това е типично.
Интонацията тук е от голямо значение. Чрез нея предаваме чувства и отношение, които думите сами по себе си не казват.
Лексиката е битова, емоционално оцветена. Влизат и диалектни, и жаргонни думи.
Жанрове: разговор, лично писмо, бележка, SMS, чат, лична покана.

Научен стил

Научният стил обслужва науката. Всичко в него е подчинено на точност и яснота.
Речта е обективна и безлична. Няма място за емоции или лични мнения. Логическата последователност и аргументацията са задължителни.
Терминологията е в основата на научния стил. Всеки термин има точно определено значение: фонема, морфема, синтаксис. Двусмислие не се допуска.
Граматика: преобладават страдателни форми („Опитът беше проведен...“), безлични конструкции („Необходимо е да се отбележи...“) и отглаголни съществителни.
Логическите конектори свързват мислите: следователно, от друга страна, въз основа на горното, в резултат на което.
Подстилове: академичен (доклад, дисертация, статия), научнопопулярен (научнопопулярна статия, енциклопедия), научноучебен (учебник, лекция), научноинформационен (речник, справочник, резюме).
Субективни оценки и емоционална лексика тук са неуместни. Изложението трябва да звучи обективно.

Художествен стил

Художественият стил е стилът на литературата. Чрез него се създават словесни образи.
Характерни са образността, фикционалността, креативността и индивидуалният авторски почерк. Езикът тук има естетическа функция.
Този стил използва широко тропите (метафора, метонимия, хипербола, олицетворение) и стилистичните фигури (анафора, антитеза, градация) за постигане на изразителност.
Забележете: художественият стил може да включва елементи от ВСИЧКИ останали стилове. Разговорна реч, научни термини, канцеларски клишета, всичко може да влезе, стига да работи за характеризирането на героите и обстановката.
Жанрове по литературни родове: Епос (роман, повест, разказ, новела, приказка), Лирика (стихотворение, поема, елегия, ода, сонет), Драма (трагедия, комедия, драма).
Всеки автор си има свой неповторим стил. Ботев звучи различно от Вазов. Вазов звучи различно от Яворов.
Тук е интересно: художественият стил е единственият, в който отклоненията от нормата могат да имат стойност. Авторът съзнателно ги използва за художествен ефект.

Публицистичен стил

Публицистичният стил живее в медиите и обществено-политическата комуникация. Той информира и същевременно въздейства.
Базира се на факти (документалност), но изразява и позиция (оценъчност). Достъпен е, актуален и целенасочен.
Лексика: обществено-политически думи (демокрация, реформа, интеграция), клишета, експресивни изрази, реторични въпроси.
Подстилове: вестникарски, радиопублицистичен, телевизионен и ораторски (политически, съдебни, тържествени речи).
Информационни жанрове: статия, хроника, репортаж, информационна бележка. Те предават фактите обективно.
Аналитични жанрове: коментар, анализ, интервю, обзор. Те тълкуват и оценяват събитията.
Художествено-публицистични жанрове: фейлетонът е сатиричен поглед към актуален проблем, памфлетът е остра политическа сатира, есето е субективно разсъждение.
Публицистичният стил стои между научния (по обективност) и художествения (по изразителност). Целта му е и да информира, и да убеждава.

Официално-делови стил

Официално-деловият стил обслужва администрацията, правото, дипломацията и официалната кореспонденция.
Езикът е стандартизиран, точен, обективен, безличен. Формулировките са установени и задължителни.
Характерни изрази: „въз основа на“, „в съответствие с“, „с настоящото уведомявам“, „моля да бъде разгледано“, „считано от дата“.
Граматика: пасивни конструкции („Заповедта е издадена...“), отглаголни съществителни (изпълнение, уведомяване, разглеждане), безлични изречения.
Дипломатически подстил: конвенция, протокол, нота, меморандум, пакт.
Законодателен подстил: конституция, закон, указ, наредба, правилник. Езикът е категоричен и еднозначен.
Административно-канцеларски подстил: молба, заявление, автобиография, протокол, договор, пълномощно, удостоверение.
ВАЖНО за ДЗИ: разпознавайте този стил по клишетата, безличните конструкции и стандартизираната структура. Той е най-лесен за идентифициране.

СТИЛИСТИЧНИ ФИГУРИ

Анафора и епифора

Анафората е повторение на една и съща дума или група думи в НАЧАЛОТО на последователни стихове или изречения.
Пример: „Език свещен на моите деди, / Език на мъки, стонове вековни“ (Вазов). Повтореното „език“ в началото засилва патриотичното чувство.
Пример: „Кой не знае тоз юнак? / Кой не знае неговото име?“ Повтореното „кой не знае“ набляга на славата на героя.
Епифората е обратното: повторение на дума или израз в КРАЯ на последователни стихове или изречения.
Пример: „Свобода или смърт юнашка! / Свобода или смърт!“ Повторението в края подчертава решимостта.
И двете фигури създават ритъм и натрупват емоция. Анафората удря в началото, епифората затваря в края.

Градация (Климакс)

Градацията изрежда думи или изрази с нарастваща сила. Всяка следваща стъпка е по-интензивна от предишната.
Пример: „Ври, кипи, беснува се, гърми“ (Вазов, „Нова земя“). Всеки следващ глагол е по-силен от предходния.
Пример: „аз видях, аз чух, аз почувствах“. Действията нарастват от външно наблюдение към вътрешно преживяване.
Антиклимаксът (низходяща градация) е обратното: от по-силно към по-слабо. Използва се за ефект на затихване или за ирония.
Градацията е характерна за ораторските речи и публицистиката, където постепенно натрупва напрежение.
ВАЖНО за ДЗИ: за градация трябва да има поне три елемента с нарастваща (или намаляваща) интензивност.

Антитеза

Антитезата съпоставя контрастни (противоположни) образи или понятия. Контрастът прави и двете страни по-ярки.
Пример: „Богатият и в делник пирува, бедният и в празник гладува“. Противопоставянето богатство/бедност е директно и безпощадно.
Пример: „Силно да любят и мразят“ (Ботев). Антитезата „любят/мразят“ показва страстните натури на героите.
Пример: „Тъмнини тъмни, светлини пресветли“. Тъмнината и светлината, поставени едно до друго, звучат още по-силно.
Антитезата може да обхваща цели абзаци или строфи, в които авторът противопоставя два свята или две идеи.
ВАЖНО: Антитезата не е троп. Тя не работи с преносно значение, а с реално противопоставяне.

Инверсия и елипса

Инверсията е нарушен словоред. Думите стоят не на обичайното си място, за да се постигне изразителност.
Пример: „братя невръстни“ (вместо „невръстни братя“), „език свещен“ (вместо „свещен език“). Определението е след определяемото.
Изнесеното на необичайно място слово получава по-голяма тежест. Речта става по-тържествена или по-емоционална.
Елипсата е пропускане на част от изречението (най-често сказуемото), разбираема от контекста.
Пример: „Аз, за честта, той, за парите“ (пропуснато е „работя“ или „се боря“). Пропускането създава динамика и лаконичност.
Елипсата е обичайна и в разговорния стил, и в литературата. Дава усещане за бързо действие.

Реторичен въпрос и паралелизъм

Реторичният въпрос не очаква отговор. Той утвърждава или отрича нещо, но под формата на въпрос звучи по-силно.
Пример: „Кой не знае Чавдар войвода?“ Всъщност означава: „Всички знаят Чавдар войвода.“ Славата му е безспорна.
Пример: „Доколе ще търпим тази несправедливост?“ Тук няма очакване на конкретен отговор. Има призив за действие.
Реторичният въпрос е особено характерен за публицистиката и ораторските речи, където целта е да убедиш.
Паралелизмът изгражда две (или повече) изречения по еднакъв синтактичен модел.
Пример: „Песен пей ми, песен юнашка! / Песен пей ми, песен хайдушка!“ Еднаквата структура създава ритмичност.
Повторението е близко до паралелизма. При него една и съща дума или израз се появява многократно за смислово и емоционално усилване.

ТРОПИ

Метафора и олицетворение

Метафората е скрито сравнение. Думата се употребява в преносно значение въз основа на прилика между два предмета или явления.
Пример: „златни ръце“ (сръчни), „тежка чужбина“ (мъчителна), „море от сълзи“ (много сълзи).
Езикова метафора е тази, която вече е станала част от езика: „стъклен поглед“, „острие на ума“. Индивидуално-авторската метафора е оригинална, нова.
Олицетворението (персонификацията) е вид метафора. При него на неживи предмети или природни явления се приписват човешки качества и действия.
Пример: „Балканът пее хайдушка песен“ (Ботев), „почиват яростни вълни“, „вятърът шепне“, „пролетта се усмихва“.
Олицетворението е много обичан троп в поезията. То оживява природата и я превръща в участник на човешкия свят.

Алегория, символ, ирония

Алегорията е конкретен образ, който последователно изразява абстрактно понятие.
Пример: Вълкът въплъщава алчност, Лисицата означава хитрост, Агнето символизира невинност, Совата, мъдрост.
Алегорията е характерна за басните (Езоп, Лафонтен), приказките и притчите. Животни и предмети представят човешки качества.
Символът е по-сложен от алегорията. Образът има многопластово значение и не може да бъде сведен до едно единствено понятие.
Пример: Черешата при Йовков е символ на красотата и доброто. Жеравът в народната поезия символизира раздялата и копнежа по родината.
Иронията е употреба на думи в смисъл, противоположен на буквалния. Целта е подигравка или критика.
Пример: „Ти си голям умник!“ (казано на човек, направил глупост). „Чудесна работа!“ (казано за провал).
ВАЖНО: при иронията говорещият разчита на контекста и интонацията, за да се разбере, че има предвид точно обратното.

Сравнение и епитет

Сравнението съпоставя единия предмет с друг чрез сравнителни думи: като, сякаш, подобно на, наподобява.
Пример: „Героите наши като скали твърди“ (Вазов), „очи като звезди“, „бял като сняг“, „лети сякаш птица“.
Тук е важно: за разлика от метафората, при сравнението и двата предмета са назовани, а приликата е изрично посочена чрез сравнителен съюз.
Епитетът е художествено определение. Той подчертава характерен или неочакван признак на предмета.
Пример: „белоцветните вишни“, „мъртва тишина“, „синьо море“, „весела пролет“, „горчива усмивка“.
Метафоричен епитет: определението има преносно значение. „Златна нива“ (жълта като злато), „стоманена воля“ (твърда и непреклонна).
Постоянен епитет: трайно свързан с определено съществително в народната поезия. „Юнак момък“, „бяла ракия“, „остър меч“.

Метонимия и синекдоха

Метонимията заменя названието на един предмет с названието на друг, свързан с него чрез реална връзка. Не чрез прилика (това е метафората), а чрез реална връзка.
Пример: „Обичам Шопен“ означава „обичам музиката на Шопен“, авторът замества произведението. „Изпих чашата“ означава „изпих съдържанието“, съдът замества съдържаното.
Видове връзки: автор за произведение („чета Вазов“), съд за съдържание („изядох чинията“), място за хора („цяла София знае“), материал за предмет („благородно злато“).
Синекдохата е вид метонимия. Частта замества цялото или обратно.
Пример: „Родна стряха“ (стрехата означава целия дом, дори родината), „всяка глава“ (всеки човек), „Неприятелят се оттегли“ (цялата армия).
Перифразата е описателен израз вместо пряко назоваване. „Патриархът на българската литература“ означава Иван Вазов. „Царицата на цветята“ означава розата.
Евфемизмът е смекчен израз, който замества нещо неприятно. „Замина за другия свят“ (почина), „неистина“ (лъжа).

Хипербола, литота, оксиморон

Хиперболата преувеличава за по-голяма изразителност.
Пример: „Сто пъти ти казах!“, „умирам от глад“, „цяла вечност те чакам“, „поля кървава сълза“.
Хиперболата е навсякъде: и в разговорната реч, и в литературата. Придава експресивност и патос.
Литотата преумалява. Обикновено се изразява чрез двойно отрицание.
Пример: „Не е лош“ (добър е), „Не е малко“ (доста е), „недалече оттук“ (наблизо).
Оксиморонът съчетава две противоречиви по значение думи. От противоречието се ражда ново, неочаквано значение.
Пример: „жив труп“, „сладка мъка“, „богатият сиромах“, „красноречиво мълчание“, „оглушително мълчание“.
ВАЖНО за ДЗИ: не бъркайте оксиморон с антитеза. Антитезата противопоставя два ОТДЕЛНИ образа, а оксиморонът събира противоречието в ЕДНО словосъчетание.